welcome
Log in

I forgot my password

Who is online?
In total there is 1 user online :: 0 Registered, 0 Hidden and 1 Guest

None

[ View the whole list ]


Most users ever online was 29 on Sat Sep 01, 2018 8:59 pm

○ Please don't make any sudden moves. (Quite a while ago ; Andy and Savannah, in the supernatural world)

Go down

○ Please don't make any sudden moves. (Quite a while ago ; Andy and Savannah, in the supernatural world)

Post by a n d y on Mon Sep 10, 2018 4:38 pm

Сутринта нежно разпръскваше лекият си нежен хлад над света. Облаците бяха спуснали своят сивкав буреносен плащ над гората, изпивайки почти всякакъв цвят от заобикалящата среда. Невинни слънчеви лъчи бавно се опитваха да си проправят път измежду малкото незапълнени от облаци пространства, блестейки в златно и сребристо. Мракът постепенно отстъпваше ред на светлината да заеме своето почетно място в денонощието. В тези ранни утрини небето беше най-красиво, сякаш рисувано от майстор художник.
Майстор художник, на когото му бяха свършили цветовете.
Все едно бе изхабил всичките си цветни, красиви и нежни тонове за друга част на света, а за тази планинска пустош използваше само остатъка, останал на дъното на палитрата, колкото да не се налага да го изхвърли и прахоса. Всичко бе изпито откъм цветове, почти монотонно, единствено сивите нюанси се размиваха някъде из небесната шир, хвърляйки мрак и призрачна сянка върху боровата гора почти на върха на планината. От там не минаваха хора, защото бе твърде отдалечено от шума, светлините и мръсотията на големия и лъскав град. Дори пастирите не се мяркаха там, тъй като всичко бе голо, разрушено и единственото подобие на растителност, което съществуваше, бе оредялата иглолистна гора, а тук-там се мяркаше по някоя самотна папрат или зеленикав мек мъх. Влагата почти никога не се изпаряваше от скалите и рехавите почви, което правеше земята под краката на Анди винаги кална, цапайки обувките му с кафеникави петна, чието чистене невинаги беше лесно.
Но предпочиташе да се зарови до уши в калта на гората пред това да се занимава с всички изверги в големия град там долу.
Обичаше тайното си място, това бе като неговото спасение от всичко. Често се оттегляше там за през нощта или за цели дни, броеше звездите или просто гледаше смяната на деня и нощта. Толкова много пъти бе виждал тези неща, но въпреки това никога не му омръзваше. Винаги имаше нещо различно в това място. За Еванс то бе нещо като паник стаите, която героите по детските анимацийки имаха. Негов алтернативен свят, изолиран от всичко останало. Негова собствена мини вселена, където сам си беше господар и където нищо и никой не можеше да го разтревожи. Чувстваше спокойствието да нахлува в кръвоносните му съдове, дишането му се успокояваше и най-накрая можеше да се отпусне, без да има причина да се тревожи за нищо. Там долу бе пълно с разни създания, които не желаеше да среща.
Беше и оная дърта проклетия, която трябваше да слуша за всичко. Беше му дошло до гуша от нейните постоянни повтаряния, че не става за нищо и че не може да си овладее дарбата посмъртно. Чак беше трагично, че не можеше да и каже нищо накриво. И какво, ако магията не му се удаваше? Може би ако онзи тъпак, когото той наричаше баща, си изпълняваше бащиния дълг като света, сега Анди щеше да бъде преуспял магьосник и щеше да се справя добре, без значение от човешката си кръв?
Проклета човешка кръв, проклето всичко. Може би пък ако получаваше маааалко, съвсем мъничко, една прашинка майчина любов от жалката си майка, ако изобщо можеше да я нарече така, сега щеше да се справя по-добре от всякога? Честно, в някои дни искрено му се искаше тя просто да го бе изхвърлила на някое сметище или нещо, вместо да го дава с лека ръка на съвсем случайни хора още докато му виси пъпната връв, животът щеше да е няколко идеи по-хубаво.
Но пък замисляйки се, той пак живее с боклук, така че можеше спокойно да каже, че именно това се бе случило с него.
Бе седнал по турски върху някакъв пресен дънер, наблюдавайки зората, която бавно избутваше мрака. Цветовете на света отново се възвръщаха, гъстите облаци се разсейваха полека, отстъпвайки място на огненочервеното слънце да обагри синевата в червено, розово, оранжево и жълто. Всякакви нюанси на прасковено се пръскаха около светлия огнен щит, подчертавайки изяществото и красотата на новия ден.
Отпуснат в самотата си, Анди дори не забеляза кога в краката му се бе настанил някакъв див горски звяр, мъркайки приятелски. Можеше да усети големите жълти очи на котката да го изучават бавно, докато тя си търсеше удобна позиция да легне.
- Коте. - усмихна се някак по детски, протегна ръка и леко погали дружинката си по главата. Той определено беше a cat person, беше като магнит за котки и котките бяха като магнит за него. - Ти си едно красиво и грациозно коте.
Усещаше, че лигавеше животното така, сякаш беше малко детенце, на което цялата фамилия се радваше безкрайно много, но не го интересуваше. Котка. - Ще гледаш ли небето с мен?

_________________
]

• shut the lights off bitch •
• cutthroat smile, sweeney todd style •

avatar
a n d y

Posts : 30
Join date : 2018-09-06

View user profile

Back to top Go down

Back to top

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
You cannot reply to topics in this forum