welcome
Log in

I forgot my password

Who is online?
In total there is 1 user online :: 0 Registered, 0 Hidden and 1 Guest

None

[ View the whole list ]


Most users ever online was 29 on Sat Sep 01, 2018 8:59 pm

Thoughts & Prayers

Go down

Thoughts & Prayers

Post by Caria . on Wed Sep 12, 2018 4:12 pm

Ordinary World

Caria Dawn - the rich asshole's angel daughter - 21 y.o.

Тик-так. Тик-так. Тик-так.
Всяка една секунда се забиваше в съзнанието й. Малка игличка оставяща своята малка дупчица. Един и същ такт повтарящ се непрекъснато, способен да те влуди. За човек свикнал с музиката това е възможно най-лошото наказание. Еднообразно тиктакане на две стрелки. Истински кошмар.
Накрая просто отвори рязко очи и стана възможно най-бързо от леглото. Не можеше да заспи! Просто не можеше и нищо нямаше да й помогне. Можеше да бъде навсякъде другаде, но не и тук. Не и в тази тъмна, студена стая. Тя мразеше стаята си. Нямаше значение, че тук бе израснала, тя просто ненавиждаше тази стая. Беше някак си празна. Нямаше звучене. За да разбереше, дали нещо е стойностно, малката Kари се опитваше да го изсвири. Всеки предмет за нея представляваше сбор от ноти разсипани навсякъде, чакащи да бъдат подредени. Музиката бе език. Кодиран език способен да изкаже много повече от колкото обикновените думи могат. За нея това бе не просто хоби, а начин на живот.
Обу меките пантофки и изтича в музикалната зала. Ето това бе нейната стая. На нея не й трябваше нощно шкафче, нито легло, нито дори лъскав надпис на вратата, за да се почувства в свои води. Единственото необходимо бе пияното и петолинието. Нищо не можеше да се сравни с усещането на клавишите под пръстите ти, с нежната мелодия, която гали слуха ти.
- Госпожице Даун?  - попита я с плътен глас иконома. Целта й беше да се изплъзне незабелязано, но за жалост жалкия й опит се провали. Детските й очички се обърнаха към мъжа и виновна усмивка се изписа на лицето й. Побърза да измисли нещо с което би й се разминало наказанието, че все още не си е легнала, но преди дори и да е включила въображението си забеляза необичайно сериозната физиономия на иконома. Никога не бе такъв. Нито един от тях не бе. Гувернантката й, иконома, прислугата - всички те бяха винаги усмихнати и се радваха на малкото момиченце. Родителите й никога не бяха вкъщи за дълго. Баща й имаше собствена корпорация и винаги трябваше да пътува до някъде, а майка й бе модел. Вечно бе на ревюта и пътуваше из света. Разбира се, идваха си от време на време. Например почивните дни. Това бе времето в което семейство Даун наистина бе семейство.Може би заради тази причина и чувстваше прислугата толкова близка. Чувстваше всички тях като част от семейството и ги познаваше толкова добре, както и те нея. Сега определено тревожеше нещо възрастния мъж пред нея.
- Какво има, Ханс? - с детското си гласче попита загрижено момиченцето. Иконома й хвърли съжалителен поглед и си позволи да я прегърне, а след това промърмори.
- О, миличка. Толкова съжалявам. - детето не можеше да разбере за какво говори. Защо се държеше така с нея? Какво беше станало. Когато Ханс се отдели от нея той въздъхна и поде.
- Майка ви, малка милейди. Самолета с който е пътувала е претърпял техническа повреда и се е разбил по пътя за Амстердам. Търсят оцелели. - съжаляваха я. До сега не го бяха правили и определено не й харесваше. Не можеше да осъзнае какво точно ставаше. Всичко бе каша в главата й. Микс от различни ноти и мисли. Не можеше да различи, кое бяха мислите й и кое бяха нотите. Главата започваше да я боли. Трябваше да ги запише. Трябваше да освободи главата си от всичките тези безразборно разсипани ноти. Затича се по коридора към залата за упражнения. Чу Ханс, че бе тръгнал да казва нещо, но тя не можеше да се съсредоточи до толкова, че да го чуе. Всичко, което искаше в момента бе подострен молив, нотен лист и пиано.
Влезе с гръм и трясък в стаята. Очите й започнаха да сълзят. Нямаше време да плаче. Нямаше време да изтрие сълзите си. Вдигна капака на пияното и се спря за момент. Не знаеше от къде да започне. Всичко беше истинска каша. Кое бе началото и кое края. Взе нотния лист и записа ключа сол в началото, а след това започна да изрежда нотите сякаш виждаше точните им места на петолинието. Очите й се бяха премрежили от сълзите и почти не виждаше нищо, но продължаваше да пише. Нямаше представа каква мелодия ще излезе от всичките тези нахвърлени на бързо ноти, нито дори дали ще има смисъл.
След това постави нотния лист на поставката пред себе си и постави нежно ръце върху клавишите. Първоначално несигурна започна да изпълнява нота по нота да изпълнява написаното. Постепенно нотите придобиха мелодия в главата й и дори не й бе нужно да гледа нотния лист, защото знаеше какво следва. Как трябваше да звучи загубата й. Празнотата в сърцето й. Може да не бе перфектната майка, но й бе майка. Чувстваше загубата й дълбоко в себе си. Пропаст от където идваше цялата тази мелодия. Излизаше като сребриста нишка и се завихряше в съзнанието й.
Беше се захласнала толкова много в това, което правеше, че не бе осъзнала кога гувернантката се бе озовала до нея и я притискаше силно в прегръдките си, а тя плачеше. Кристално ясно виждаше всичко. Нея вече я нямаше и никога повече нямаше да се върне. Разбира се, имаше малкия шанс да е оцеляла, но защо бе той. Кой би преживял подобно нещо.
***

Чувстваше имението празно. Студено. От както бе загубила майка си преди години единственото нещо, което правеше бе да свири. Да композира. Не се вглъби в скръбта. Все още ѝ беше мъчно, все още имаше вечери в които плачеше, но знаеше, че няма какво да направи. Беше се примирила да живее с идеята, че я няма. Времето лекува. Или поне при нея подейства.
Баща ѝ! Това бе съвсем друг случай. Не можеше да живее без жена си. Пропи се. Започна да стой повече време вкъщи и за голямо съжаление на Кариа стана прекалено агресивен човек . Обвиняваше всеки и всичко за смъртта на жена си. Приемаше го като съквартирант, който живее в другия край на имението. Беше им нужно да се засичат само на закуска и на вечеря. През другото време той вършеше своята работа, най-често пиейки алкохол, а тя нейната - музиката.


Supernatural World

Caria( The Shadow Caster) - 21/349 y.o.

Спомням си деня в който я срещнах. Деня в който станахме приятелки. Тя седеше на малкото столче. Не трябваше да седи там, защото бе вече пораснала за него и все пак по някакъв странен начин прилягаше на изтерзаното й телце. На детското й лице, зад което се криеха сълзите готови да се изсипят като хиляди звезди от нощното небе. Държеше сребърното острие в ръка и го разучаваше с поглед. Извивките плъзгащи се надолу чак до върха. Красивата дръжка. О, беше наистина невероятна дръжка. И начина по който седеше в ръката й. Правеше я да изглежда пораснала. Нередно изменяше на годините си само с тази играчка в ръце. Кадифените й очи се спускаха по острието, а след това търсеха подобна красота из стаята, но нямаше. Начина по който слънчевите лъчи се улавяха  в мрежата от сребро и после подплашени бягаха по стените. Детското й съзнание не можеше да разбере какво бе това. Големите го наричаха нож, но на нея не й приличаше на това. Толкова малко букви не бяха способни да опишат предмета. Трябваше нещо по-звучно, но тя не знаеше какво. Не можеше просто ей така да измисли думата побираща цялото вдъхновение, което получаваше от новата си придобивка. Щеше да отнеме време, но щеше да намери названието му. Знаеше със сигурност, че не се казва нож.
Нервните стъпки на възрастната жена прекъснаха възхитата на малкото дете. Търсеше нещо.  Трескаво разхвърляше неща за които до преди дни казваше, че са ценни. Забраняваше да бъдат пипани или местени. Сега ги хвърляше сякаш не забелязваше, че съществуват. Стойността им се бе изпарила. Преравяше шкафчетата без да ги затваря сякаш повече никога нямаше да живее тук. Немърливото й отношение към всичко около нея изненада момичето. Какво тормозеше майка й толкова, че да забрави за вещите, които боготвореше. Какво стана с педантичната особа вървяща с кърпа. Бършеше спокойна прахта от ъглите. Готвеше с усмивка. Къде бе тя?
- Ари, миличка, къде е свещта, която подготвих по-рано? На мама й трябва. - лудия поглед търсеше отговора в кадифените ириси на детето. Вдигна ръка и посочи стола в ъгъла. На него стоеше бяла кутия с великолепна червена панделка. Любопитството й бе надделяло и малко след като кутийката бе оставена на сегашното й място, то сряза панделката с красивото острие и надникна вътре. Майка й получаваше най-красивите подаръци. Ароматните цветя. Виолетовата свещ. Дори и ножа беше неин, но днес си бе позволила волността да го вземе, за да го разгледа.
Нежна обич замени лудата мания в очите на възрастната фигура. Прегърна нежно любимата си дъщеря и после с бавна стъпка стигна до кутията. Видя разрязаната панделка, но не се ядоса както би сторила преди. Напротив, дари малкото същество с поредната топла усмивка и гордо попита.
- Харесва ли ти? Красива е нали? - подаде лилавата вещ в ръчичките на малкото дете. Взе ножа от скута на дъщеря си и го остави на земята до крачето на стола. Извади черната запалка от задния джоб на дънките си и с едно движение огънчето се разкри. Любопитните очи на мъничето се освети от светлинката и прикова поглед към искрицата. Майка й пое нежно лилавата свещ и доближи фитила до огъня. Изненадата на детското лице засия с още по-голяма светлина щом видя как перфектното лилаво се разтопи и пламъчетата станаха две. Едно в квадратното нещо, което майка му държеше, а другото в свещта. А майка й я гледаше. Сякаш значението на това откритие не само караше малката Ари да блести, но и майка й се зареждаше от нейната светлина. Сълзи затоплиха изпитите очи на възрастната жена. Целуна малката по челото и прибра запалката си. Отнесе свещта по средата на стаята където бе начертан някакъв кръг. Произнесе няколко непознати, странни думи и легна на в кръга, а свежа държеше в ръце.
- Кариа.  - сериозния глас нахлу в детското съзнание така рязко, че целият й свят се разтресе. Кадифения поглед се обърна към легналата жена и запита без думи.
- Миличка, вземи ножа и ела при мен. - отне няколко секунди, за да се сети кое бе ножа, но след като го взе с бърза крачка стигна до майка си.
- Мила, не искам да се плашиш. Обичам те, но понякога правим жертви. Трябва да се грижим за духовете живеещи в нас и когато кажат, че искат да бъдат освободени няма как да ги държиш заключени вътре. Трябва да ги пуснеш и да благодариш, че са ти дали всичкото това време на тази земя. Прекрасните подаръци и моменти. - преглътна нервно и изтри една сълза от лицето си. - Благодарна съм, че имам теб Ари и съжалявам, че трябва да те оставя сама, но това е за добро. Не мога да ги държа на сила в тази опаковка. Трябва да ми помогнеш. Искам да ги освободиш. - обви нежно детската ръчичка държаща острието и насочи върха към гръкляна си. Изморената й ръка силно стиска ръчичката за сбогом.  Преглътна водните бисери в очите си и прошепна. - Когато си готова просто натисни. Няма да боли. Обещавам. Обичам те, слънчице. - притай дъх и затвори очи в очакване. Дишането й се забави лека полека и спокойствието превзе тялото й изчиствайки всяка една емоция. Пламъчето в ръцете й, който бе поставила на корема си, блестеше така ярко.
Детето не знаеше какво да прави. Не знаеше как да го направи. Вече можех да прочета въпросите в наивните й очи. Дали беше правилно? Какво щеше да стане? Дали острието щеше да блести по същия начин?
Застанах от другата страна на майка й и хванах треперещата детска ръка. Обвих с нежност тънката й кожа. Изненаданите й очи ме пронизаха с поглед. Усмихнах се така като се усмихваше жената преди малко. Може би щеше да я успокой. Да й вдъхне сили. Не можеше да го направи сама. Как това същество бе в състояние да пропука грозната, сива обвивка на красивата, чиста обич строяща от легналата жена. Но можехме да го направим заедно. Можех да й помогна да го направи. Просто лек натиск и всичко щеше да свърши. Не трябваше да се страхува от това, което предстоеше. Трябваше смирено да постъпи така като й бяха казали. Трябваше да го изпълни.
Решителен поглед и преди да се усетим острието вече се бе забило в меката тъкан на шията. Дъха на възрастната жена секна. Направихме го. В този ден загубихме нея, но се бяхме открили една друга. Кръвта се стичаше по пода и образуваше червена локва, която се приближаваше към нас, но нямаше нищо страшно. Бялата ни рокля бе обагрена от течността, която се катереше нагоре по плата. Вдигнахме острието на слънчева светлина. Не! Не блестеше по същия начин. Кръвта задушаваше бляскавия метал. Цветната дръжка бе изцапана с отпечатък на ръката ни, но по някакъв странен начин все още бе привлекателна. Не беше красива, но беше нещо. Нещо ново, заинтригуващо съзнанието ни.

Ancient Times

The Slave Girl With No Name - 21 y.o.

- Още ли те е страх? - мъжкия глас достигна до нея. Топлината му погали кожата ѝ, а след това тъмните му ириси се вплетоха в нейните. Страх просветна в очите ѝ. Нямаше изход, въпреки милионите отворени врати. Знаеше, че каквото и да прави нямаше да се измъкне.
- Аз не съм като онези нищожества, да знаеш. Не знам какво са правили с теб, от чии ръце са те изтръгнали, но не съм като тях. - гласът му беше спокоен, дрезгав и сериозен. Болезнено сериозен. Сякаш само вибрирането на гласните му струни докато говореше можеше да разбие на пух и прах всичките ти фантазии и да ти покаже, по-ясно от всичко на света, че ти си в реалността, а в нея нещата можеха да са само едни единствени. Всичко друго беше заблуда. Както бе и надеждата ѝ сега.
- Нямам желание да те заблуждавам. Ще оставя в ръцете ти сама да решиш какво да си. - леко се замся , а след това си пое дълбоко въздух и издиша видимо развеселен.
- Добре, доста си уплашена. Приличаш на малко мече. Изкаш да извикаш мама на помощ, нали? - страха запълваше белите ѝ дробове. Просто седеше там, свита в ъгъла и го следеше с поглед.
- Виж, платих за теб състояние. Очаквах нещо повече. Не ми трябва още една изплашена сърничка. - хвна я за лакътя и я повлече след себе си, а тя на свой ред започна да се дърпа. Леко скимтене се процеди между устните ѝ. Не искаше да ходи никъде. Искаше да си седи в ъгъла. Нейният любим ъгъл.
- Пуснете ме. - прошепна уплашена.
- Говориш ми на вие? - засмя се звънко. - Не ми говори така. Аз те купих. Като парче месо. Не можеш да ми говориш на Вие. Не е редно. - сякаш говореше на дете. Тя все още беше дете. На девет.
- Пусни ме! - изкрещя забивайки нокти в ръката му. Изправи се рязко и му се нахвърли обезумяла от страх, а той започна да се смее още по-искрено.
- Ууу, ето това исках. Нищо, че беше изпросено, но виждаш ли? Знаех си, че не си за сърничка. Май ще си остана на мнение, че приличаш на мече. Страх те е, опитваш се да правиш нещо по въпроса, мислиш си, че е голяма работа, но всъщност е като да се опиташ да хванеш въздуха - напълно безсмислено. Сладко е. - хвана ръцете ѝ, за да предпази лицето си от ноктите, а след това с едно просто движение, я блъсна в стената зад нея.
- Така, достатъчно. Видях каквото трябваше да видя. - пусна я, а тя се свлече безпомощно на земята.
- А не, изправи се! Не ми харесва така. - нацупи се като млако дете, но тя нямаше сили да се изправи. Мислите ѝ хвърчаха една след друга.
- Изправи се ти казах! - каза малко по-заповеднически. Не издържа и сълзите ѝ почнаха да се стичат една след друга.
- Дори и мечките слушат дресьорите си!

_________________

In the chaos, I see the bliss
In the mayhem, I see the abyss. Just when you needed them the most. They're just ghosts. Ask you what you're thinking about. Ask you what you're dreaming about. Say your life is full of doubts.

avatar
Caria .

Posts : 3
Join date : 2018-09-09

View user profile

Back to top Go down

Re: Thoughts & Prayers

Post by Caria . on Tue Sep 18, 2018 3:06 pm

С героя ли има някакъв проблем?

_________________

In the chaos, I see the bliss
In the mayhem, I see the abyss. Just when you needed them the most. They're just ghosts. Ask you what you're thinking about. Ask you what you're dreaming about. Say your life is full of doubts.

avatar
Caria .

Posts : 3
Join date : 2018-09-09

View user profile

Back to top Go down

Back to top

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
You cannot reply to topics in this forum